Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.02.2018 14:42 - Мърлячът
Автор: bagatur Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1765 Коментари: 1 Гласове:
4

Последна промяна: 18.02.2018 16:27

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
   Още от пръв поглед това момче впечатляваше с хармоничната си, макар и леко отпусната фигура, сините си  очи и румените бузи. Късата руса коса някак естествено увенчаваше цялостния му облик, излъчващ сигнали за чистота и свежест. Дори  зимната униформа с противния кафяв цвят, която на армейски жаргон нарахме  " въшкарника " , му стоeше като шита в модно ателие. Описвам го, защото повече не го видях такъв.
   Дотук с външния вид. Той е важен, но трябва и да се полагат грижи за него. Армията по онова време не беше мястото с най-добри условия за лична хигиена. По график войниците се къпеха един път седмично. Също толкова често се събираха дрехите за пране. Този график превръщаше четвъртъците в събития. Когато банята в поделението не работеше, войската ходеше в градската баня. Под строй! С песен и за наслада на гражданите, които, гледайки ни с торбите за баня, вероятно се успокояваха, че някъде и техните синове също като нас ходят на баня, пият швепс и си купуват вафли и картички за писмата до близките. Ходенето на баня си беше ритуал, който правилно още навремето Фердинанд е определил като отличителен за народа ни, изпитващ някаква радост от това и бързащ да честити на всеки хигиенното събитие. Рядко събитие.
   Не си спомням кой и кога, но вероятно след клетвата, някой забеляза, че Джанката, както наричахме синеочкото, не се мярка в банята. В деня за баня най-неприятно беше да си наряд, защото все има какво да се прави и няма как да се измъкнеш, за да се изкъпеш. Това автоматично правеше графика от един път седмично на два пъти месечно. В този ден се събирше и бельото за пране, ама какво от това, като  не си къпан. Опитите за измиване в умивалнята се свеждаха до опити, защото нямаше топла вода, а и време за това. Късно през нощта ставахме, за да се поизмием и да изперем нещо, но и тогава имахме проблем с ефрейтора Пеци, който винаги ни усещаше и подаваше и някоя негова дреха за пране. Компенсация за разбития му сън. С този цикъл на пране и къпане не е трудно да се сети човек как е понамирисвало около нас. Миризмата около Джанката обаче усещахме и самите ние.
  Не знам кой от двамата "стари" в ротата се сети как да изкъпем Джанката. Той беше толкова изобретателен, че в дните преди къпането все го хващаха в издънка и го наказваха с непоряд.Това е дежурство  не по график и нямаш възможност да правиш онова, което правят другите. Наказание. Джанката приемаше това с достойнство, с някакво библейско смирение, а ние бяхме доволни,че има и такива като него, за да ни е по-леко на нас.
    За да бъде изкъпан този юнак, трябваше хитър план. Ефрейтор Пеци го пращаше да занесе писмо на младши сержанта, който в този момент се къпеше. Джанката идваше до вратата на къпалнята и се провикваше:
- Другарю младжант! / така го произнасяше / Имаш писмо !
- Внеси го ! - избоботваше отвътре младшията.
- Че се умокрим! - опъваше се Джанката.
- Веднага вътре! - беше другата заповед и Джанката се полунапъхваше в изпълненото с пара и глъч помещение. В този момент капанът щракваше. Някой го дръпваше навътре, а друг, по-едър от него, заставаше на вратата и му отрязваше пътя за измъкване. Трети вече го подпръскваше с маркуч с топла вода и сред олелия и смях Джанката капитулираше. Събличаше се, но не съвсем. Някак си той се къпеше като затворник - с дрехите, които сапунисваше и после никой не знаеше къде сушеше. Победата ни беше славна, но кратка. Поне две седмици след това той ни финтираше - беше или с "рана с превръзка", или " на легло " в лазарета. Не се къпеше.
     Вечер в спалното помещение, обитавано от тридесет млади мъже, лягането беше процес скоростен, в рамките на минута-две, като всеки бързаше да се съблече, да сгъне дрехите си "по устав" върху шкафчето и да се пъхне под одеялата. Всяко забавяне беше фатално. В началото се отразяваше на всички, които още веднъж и още веднъж се обличахме бързо, за време се събличахме и лягахме и така, докато всичко стане както се изисква. В тая суматоха и Джанката се мушкаше бързо под завивките. Понякога с част от дрехите, ако не го забележат. Но ето че една вечер Пеци, който спеше през едно легло от него, изрева с ефрейторския си глас:
-Джанка, веднага си събуй чорапите!
Тук е мястото да уточня, че във времето на партенките Джанката се изхитряше да си обува и вълнени, домашно вапцани и плетени зелени чорапи.
-Ама я съм се собул!-моментално рапортува новобранецът.
-Я покажи!-нареди му Пеци.
Джанката мигновено вдигна крак на леглото си и започна да мърда с босите пръсти. Всички за миг онеяха, след което избухнаха в смях. Ама смях.
Босият крак на Джанката се беше боядисал от шушоните в зелено, така че все едно е пак с чорапи. Както и да се погледне, това беше резултат и от постоянно мокрите през зимата крака, и от вълната и боята. Обаче основната заслуга си беше на Джанката, който по традиция не се миеше. Дори и преди лягане.
     Пеци не можеше да избере как да постъпи. Мълчанието му продължи около половин минута, след което го прати да си измие краката. Веднага!
    След две минути синеочкото влезе бодро в спалното помещение и се изпъна пред леглото на Пеци. Цветът на стъпалата до глезените беше светло зелен.
  -Марш да се измиеш!-изрева Пеци и Джанката омърлушен се завъртя и напусна стаята.
След още две минути пак влезе, а краката му бяха с още един нюанс на зеленото по-бледи.
И отново беше върнат за доизмиване. И отново.
   След пет процедури, последната от които под надзора на Пеци, Джанката бе допуснат в леглото с резедави крака. Зелените шушони бяха изхвърлени и той трябваше да се обува като всички нас само с партенки.
    Парчето бархет с името партенка, което замотавахме около ходилата си по стара казармена традиция от поне петдесет години, също се нуждаеше от пране и смяна, както и чорапите.
   Не е трудно да се сети човек, че Джанката и партенките си не переше, нито сменяше.
   Един път седмично старшината на ротата идваше преди сигналът за събуждане и оглеждаше коридора, рафтовете с войнишки чепици, умивалнята.
   Тази сутрин, разглеждайки обувките ни, той забеляза, че едни партенки не са бели, а почти черни. Такива могат да станат само ако с тях се лъскат намазаните с черна боя обувки. Или ако са някой особено мърляв войник.
- Кой муйко-така наричаше мърлячите старшината-носи тия партенки?
 Дневалният се наведе и погледна къде сочеше пръчката на старшината.
 -Съвсем не знам, другарю старшина.
И даже не се изчерви. Прави му чест и затова не беше наказан.
   Старшината, мъж на около петдесет години, видял поне хиляда такива като нас, само се усмихна и нареди:
-Дай кофата!
 В тая част на България произношението беше "кофАта".
Младото войниче донесе кофата, а старшината с пръчката си измъкна двете черни партенки от чепиците и ги пусна в нея. След това нареди на същото войниче да изнесе тоя боклук и да го изхвърли.
  След пет минути празната вече кофа беше на мястото си, а старшината гледаше часовника си.
Точно в 5.30 часа дневалният светна лампите в спалното помещение и извика силно:
-Стани, Първа рота!
Всички като един се размърдаха и започнаха да стават, да се обличат и да си оправят леглата. Бързаха за физзарядка. Пред стелажа с обувките настана суетня. Всеки грабваше своите чепици, навиваше партенките и тичаше навън.И изведнъж се чу гласчето на Джанката:
-Некой ми е украднал партенките!
Не можа да продължи, а и да беше, не се чу, защото гръмна такъв залпов смях, а и пръчката на старшината го застигна няколко пъти под колана. Джанката така и не разбра защо.
   Новите партенки, които се наложи да извади от бойната си готовност, само за няколко дни се превърнаха в копие на старите. Негови, без аналог.
  Този момък от кюстендилските села беше един съвременен шоп, намиращ начин да се измъкне от задължителните за всички норми и дори гордеещ се с това! Сините му очи останаха единственото, което не страдаше от  немарата му към личната хигиена. Кожата на ръцете му се покри със струпеи, кирливи зони зад врата се виждаха от метри, а дрехите излъчваха миризма на стара свинска мас и нещо друго. Както и да го хокаха или подиграваха, той беше щастлив  да си запали една цигарка, да добавя дърва и въглища в печката в класното помещение и добре одимен да се почувства недосегаем, далеч от всякакви бани и перални, неподвластен на тия казармени измишльотини за къпане и пране, за чисти якички и изрязани нокти. Седнал до печката, той се пренасяше в домашните си условия и беше щастлив, както никой от нас.



Гласувай:
4



1. whitebarde - ахахаха
19.02.2018 09:22
И в нашата рота имаше един такъв, Хасан. Лютеше на очите от него...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: bagatur
Категория: Лични дневници
Прочетен: 159060
Постинги: 130
Коментари: 42
Гласове: 242
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031